FAIL (the browser should render some flash content, not this).
Bulgarian (Български)English (United Kingdom)

Съдържание брой 1 2002

News image

КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ   ГОСТ Интервю с баронеса Маргарет Тачър Маргарет Тачър Държавническо изкуство. Размисли за с...

повече

Едмънд Бърк срещу френската болест: крит

В историята на политическите идеи Едмънд Бърк е един от най-релефните и разпознаваеми мислители. От ...

повече

Духът гдето липсва... Проблеми и решения

Статията поставя въпроса за трудностите, с които се сблъсква водещата дясна партия в България - ...

повече
-
+
4
Кой е онлайн
В момента има 61 посетителя в сайта

Атмосферата на глобална сигурност след 11 септември

От 11 септември 2001 Съединените щати са в глобална война срещу тероризма. Какво е историческото значение на този факт. Свикнали сме да говорим за “дългия деветнадесети век”, който завърши с Първата световна война, и “краткия двадесети век”, който започна с тази война и завърши с падането на Берлинската стена през 1989 година. А двадесет и първият век тогава ли започна или на 11 септември с войната срещу тероризма? Или през май тази година, когато министърът на външните работи на Великобритания Джак Строу заяви, че Студената война е “най-после погребана” и обяви началото на ново партньорство с Русия.

Работата е там, че студената война я погребваме вече дванадесет години. А проблемът с датирането на историята, докато тя се случва е, че ни липсва дистанцираният поглед, с който разполагат историците. Датите сами по себе си нямат значение, с изключение на това, че ги използваме за да назовем накратко периоди на сложни промени. Нека задам следния въпрос: ако случилото се на 11 септември не се беше случило, как би изглеждала атмосферата на глобалната сигурност и какво би било състоянието на Западния съюз? Бих се осмелил да кажа, че и двете щяха да са такива, каквито са днес. Атаката на Световния търговски център не е причината за новата обстановка, а катализатор на събития, които вече бяха започнали да се случват.

Западният съюз и неговото недоволство

11 септември фокусира вниманието върху трансатлантическите взаимоотношения, върху това, което Майкъл Хауърд веднъж нарече “успешен нещастен брак”. Знаем, че бракът може да стане доста нещастен с течение на годините. И причината за това е американският унилатеризъм (едностранчивост).

Елементи на унилатеризъм наблюдаваме от известно време, макар че през 1990-те той не беше ясно изразен. Не беше ясно изразен първо, защото бе изразяван предимно в Конгреса, а не от администрацията и второ, защото на онзи етап Съединените щати все още не бяха намерили с какво да заменят модела на Студената война. По отношение на първото, тези унилатеристки действия включват закона на Хелмс-Бъртън; отказа на Сената да ратифицира Договора за пълна забрана на ядрените опити и нежеланието му да подпише Споразумението от Киото. По отношение на второто, войната срещу тероризма, макар че тя тепърва има да се дебатира допълнително вече измести модела на Студената война с друга война и така измести фокуса на политиката отново към администрацията. Но дори тогава американският “унилатеристки порив” се усещаше и по върховете на Клинтъновата администрация. Не трябва да забравяме отказа на Администрацията да подпише Конвенцията за земните мини и резервите й по отношение на Международния наказателен съд. Както и факта, че езикът на Маделин Олбрайт в някои случаи бе доста по-рязък от този на наследника й. “Многостранен, ако е възможно, едностранен, ако е необходимо”, бе посланието от Държавния департамент в края на 1990-те. И то бе внедрено в речника на американската изключителност. “Ние сме нацията без която светът не може.” “Ако сме длъжни да водим, то е защото като нация, ние виждаме по-далеч в бъдещето.”

Това, което наблюдавахме през 1990-те години, период, който европейците си спомнят с неуместна носталгия, бе сила, опитваща се да се отърве от ограниченията на двуполюсния модел. Тя се опитваше не толкова да бъде унилатеристка, колкото автономна. Опитваше се да налага по-малко ексклузивни взаимоотношения със съюзниците си. Всъщност, се опитваше да предефинира условията на ангажиментите с партньорите - условия, уговорени през 1950-те години. Опитваше се да се върне в един доста по-стар свят.

Когато Удроу Уилсън вкарва Съединените Щати в Първата световна война, той отказва да нарича Великобритания и Франция “съюзници”: нарича ги “партньори”. Те може би са били партньори в едно конкретно начинание: разгрома на Пруския милитаризъм, но не и във второто начинание на Уилсън: изграждането на нов световен ред. И той се оказва прав, но за това - по-нататък.

Войната в Афганистан, както и войната в Косово преди няколко години, просто потвърдиха подозренията на САЩ, че съюзниците на Америка могат да направят много малко в новата глобална битка във военно отношение. Те нямат съюзници, само партньори, а някои от партньорите, включително Русия, като че ли са и по-полезни, и по-ентусиазирани от съюзниците от НАТО.

Това, което потвърдиха събитията от 11 септември бе и другата тенденция, видна от известно време: европейското приближаване към интернационализма и американското отдалечаване от него. Трябва да правим ясна разлика между три различни движения в света: унилатеризъм, мултилатеризъм и интернационализъм. Много малко американски лидери, с изключение може би на Доналд Ръмсфелд, си въобразяват, че унилатеризмът е възможен и желан в днешния сложен свят. Но още по-малко са привържениците на “интернационализма”: опитите международното право да заприлича на националното право и международните лидери да бъдат държани отговорни за глобалното гражданско общество. Глобализацията доведе до създаването на ненационални рамки на колективна идентичност: глобално съзнание или Кантовски космополитизъм. На второ място, макар че отправя предизвикателство към старата Вестфалска държавна система, глобализацията не е намалила властта на някои национални държави: Съединените щати са един такъв пример, Ирак и Китай са друг пример. Но в някои случаи в Европа е намалила възможността на държавата да формира нацията. Идеите, които някога бяха съществени за сплотеността на държавата като класа, раса и най-вече религия, сега за много хора имат много по-голямо значение от тяхната колективна идентичност. Оттук и появата на бикултурализма: идентичност, присъща на хора с двойна принадлежност и лоялност.

И с превръщането на Европа в мултикултурно общество, което привлича още повече имигранти със застаряването на населението и намаляването на прираста на населението, вестфалската държавна система трябва да се промени. Във Вестфалия религията и политиката били отделени, което направило възможно възникването на идеята за гражданството и по-късно за национализма. Днес националността и политиката трябва да бъдат разделени, за да се стигне до една по-космополитична идея за гражданството, в която е възможно съществуването на различните национални идентичности. Тъй като, ако предизвикателството на мултикултурализма е по-голям проблем за Европа отколкото за Америка, то това е защото повечето от имигрантите са и в бъдеще ще бъдат мюсюлмани. 96% от европейските мюсюлмани (10% от населението понастоящем) бяха против войната в Афганистан. Тази политическа реалност неизбежно ще повлияе върху това доколко Европа може да следва Съединените щати във войната срещу тероризма.

И тъй като страните-членки на Европейския съюз са транснационални държави, те по необходимост са заинтересувани от интернационализма. Това, което Тони Блеър нарече “доктрината на международната общност”, а и още преди това необходимостта да се гарантира “сигурност в глобализацията” са доказателства за интернационалистична предубеденост. Интересното е, че първата фраза е подсказана от войната в Афганистан, а втората от войната в Косово. Транснационалните държави са склонни да постигат съгласие с глобалното гражданско общество; те са склонни да поддържат договори като този от Киото и институции като Международния наказателен съд. Те са по-склонни да подкрепят така наречения от Вацлав Хавел “транснационален морален ред”, който игнорира суверенитета на страните, и в повечето случаи са все още обвързани с многонационалните институции, които са толкова скъпи на глобалното гражданско общество.

Организацията на обединените нации, например, може и да не е адекватна на обстановката, но си остава единствената институция, която страните от целия свят са облекли в наднационална морална власт. Нито пък европейците могат да останат над многото международни съдилища и конвенции, чрез които те - като също толкова искрени интернационалисти - се опитват да контролират световните конфликти. Ако не друго, те не могат да позволяват на Съединените щати да се самоназначават до безкрайност за обвиняем, съдебни заседатели и съдия в собствения си съд.