FAIL (the browser should render some flash content, not this).
Bulgarian (Български)English (United Kingdom)

Исторически преглед на германската христ

Сред християнските партии в германската империя най-важна е основаната през 1870–1871 г. Партия на центъра. ...

повече

Само за консерватори

Маргарет Тачър. Държавническото изкуство. Стратегии за един променящ се свят Margaret Thatcher. Statecraft. Strategies for ...

повече

За смисъла в обществото

Дълбоките промени, в които участваме или безучастно наблюдаваме, но и в двата случая като потърпевши, ...

повече
-
+
4
Кой е онлайн
В момента има 40 посетителя в сайта

Частична защита на една мимолетна "парадигма"

Томас Кародърс е написал една навременна и важна статия, която заслужава голямо внимание. Неговата цел е да поддържа дискусията, както между учените, така и между тези, които прилагат на практика демокрацията – държавните служители, активистите на гражданското общество или професионалистите, които работят за подпомагане на демокрацията. Като учен ще се съсредоточа върху това, което Кародърс казва по отношение на академичните трудове за преходите и демократизацията.

Имам затруднения как да започна. Поласкан съм от факта, че Кародърс ме споменава като съавтор на “плодотворната творба” за преходите[1]. Тъй като това споменаване е последвано от критика, насочена към това, което нарича “парадигма на прехода”, читателите би трябвало да допуснат, че аз ще оспорвам неговите твърдения. Всъщност аз съм съгласен с много от неговите аргументи. Причината за този очевиден парадокс е, че Кародърс вклюва в рубриката “парадигма на прехода” твърде обемна и разнородна книжнина и след това продължава да насочва своята критика към нейните най-слаби места. Ще се опитам да представя нещата директно, както в името на справедливостта, така и поради това, че за да бъде нашата дискусия по-плодотворна, тя трябва да се базира на точна преценка за това какво всъщност казва научната литература.

Кародърс обсъжда три основни и ясно разграничени проблема: 1) преходът от авторитарно управление; 2) последиците от този преход; 3) какво са направили някои институции (повечето от тях принадлежащи към западни правителства или финансирани от тях) под мотото “подпомагане на демокрацията”. Кародърс доказва, че осмислянето на тези три проблема е било насочено в неправилна посока от погрешния “аналитичен модел на демократичния преход”, който в значителна степен е породен от вече цитираната “плодотворна” четиритомна творба, и по-специално от последния том, на който съм съавтор заедно с Филип Шмитeр. Поради приемането ми като съавтор на “парадигмата на прехода” се чувствам длъжен да резюмирам това, което заедно с Шмитер сме казали за прехода и демократизацията и което съм отбелязал в сладващите ми трудове; и в същото време ще отстоявам нашата невинност пред предполагаемите последователи на нашето творение. Още повече, както ще стане ясно по-нататък в текста, аз съм съгласен с Кародърс, че ако “парадигмата на прехода” е приела формата, която той описва, тя наистина е погрешна и трябва да бъде изоставена.

Нека сега да изследваме петте “основни тези”, които според Кародърс изграждат “парадигмата”. Първата, която покрива всички останали и той нарича “чадър”[2], се състои в това, че “всяка страна, която се откъсва от диктаторско управление, може да бъде определена като страна в преход към демокрация.” Бързам да отбележа, че нашата “плодотворна творба” върху преходите не беше озаглавена “Преходи към демокрация”. Вместо това ние я нарекохме “Преходи от авторитарно управление”, което не е съвсем същото. Това беше резултат от преднамерения избор на тримата автори на четирите тома, публикувани под това заглавие. То беше естествена последица от анализа, който аз и Шмитер предлагаме в четвъртия том. Тук ние изрично сме отбелязали, че не е задължително тези преходи да доведат до демокрация; нещо повече -те могат да доведат до авторитарни регресии, до революции или до хибридни режими като тези, населяващи “сивата зона”, които Кародърс описва. Включително и в една игра на думи ние казахме, че два от хибридните типове, които биха могли да се появят, са демократури и диктатокрации, съответстващи на системите на “безпомощен плурализъм” и на тези “с една господстваща сила”. Ако нашата работа е била плодотворна, тогава всеки трябва да приеме сериозно твърдението ни, че не е имало нищо предопределено по отношение на тези преходи, както и настояването ни, че техният ход и резултат са били с неясен и несигурен край. Ние дори подчертаваме тази гледна точка в подзаглавието на този том, което е Колебливи заключения относно несигурни демокрации.

Поради това трудно можем да бъдем обвинени, че стигаме до извода на Кародърс, а именно, че “демократизацията има склонност да се разгръща в рамките на последователни предварително фиксирани стадии.”[3] Това е “втората основна теза" на Кародърс, според което “парадигмата” утвърждава, че има или трябва да има първо “отваряне”, след това “пробив” и накрая “консолидация” – гледна точка, която, както беше отбелязано, ние никога не сме споделяли. Кародърс продължава да критикува виждането, че държавите се движат или би трябвало да се движат по път, в който “дори отклоненията от възприетата последователност... се дефинират във връзка с този път.” Всички възможности се описват посредством скоростта и посоката на движение на държавата по пътя към демокрация, а не чрез движение, което въобще не следва този път. Изцяло съм съгласен с тази критика – и защо не, при условие, че тя дава ясен отзвук на предупреждението за “илюзиите, свързани с консолидацията”, което публикувах в Journal of Democracy през 1996 г.![4]