FAIL (the browser should render some flash content, not this).
Bulgarian (Български)English (United Kingdom)

Едмънд Бърк срещу френската болест: крит

В историята на политическите идеи Едмънд Бърк е един от най-релефните и разпознаваеми мислители. От ...

повече

Съдържание брой 1 2003

News image

ГОСТ ИНТЕРВЮ С ЯНУШ БУГАЙСКИ ПАРАДИГМАТА НА ПРЕХОДА Томас Кродърс Краят на...

повече

Нашите автори

Томас Кародърс - вицепрезидент по научните изследвания към Carnegie Endowment for International Peace, Вашингтон; автор ...

повече
-
+
4
Кой е онлайн
В момента има 34 посетителя в сайта

Интервю с Вера Мутафчиева

Светослав Малинов: В края на 2002 г. Нов Български Университет бе домакин на необичайно празненство. Беше отбелязана двойна годишнина - 50-ят рожден ден на Антонина Желязкова, която имате за Ваша ученичка и 50 години от излизането на първата Ви публикация. Вие сама отбелязахте, че искате събирането да бъде смешно и по възможност весело, напук на повода. Мога да свидетелствам, че то наистина бе такова. Но в краткото си слово казахте нещо, което извън приятната атмосфера на момента, бе твърде сериозен, дори горчив извод - отсъствието на приемственост в научните среди, липсата на уважение между различните поколения, на ясно оформени школи…

Вера Мутафчиева: Вярно е, че онази вечер по двоен повод в някакъв смисъл се оказа необичайна - отдадоха си публично взаимно уважение професионалисти от две поколения. Поддържам казаното там: у нас приемствеността бива рядкост, преобладава отчуждаването, ако не и враждебност между учители и ученици. А нам се поиска да докажем, че нещо се е променило или трябва да се промени. Мястото за такава демонстрация следваше да бъде НБУ, където не съществува боязън пред разнообразието.

Опитвайки се да обясним едно неприятно родно поведение, най-лесно е да го отдадем на традиционния дух на отрицанието, иначе казано, на лошотията ни. Но тя от своя страна е производна от друго, всякак комплексно явление с яки корени - то също се нуждае от анализ, дето ни отвежда по-надълбоко, до елементарния извод, че българите упорно режат клона, върху който седят. Ще го преведем на днешен език: подведени от емоции вместо водими от разум, ние работим против собствения си интерес. В случая някой млад учен печели, ако декларира принадлежността си към дадена школа. Печели и наставникът, успял да осъществи приемственост със своите ученици. Докато взаимното отричане бездруго ще премине в двустранна загуба. Както и да я приписваме на яростния български уж индивидуализъм, свидетели сме, че истинският индивидуалист се стреми към коопериране със себеподобни из духовното пространство.Дано все по-често присъстваме на искрено сцепление между учители и ученици. Обратното би означавало продължение на една тъжно безплодна цехова практика.

СВ.М.: Когато се мисли за Вас, темата за приемствеността се свързва с личността на Вашия баща - големия български историк Петър Мутафчиев. В науката, а и в политиката има много примери на деца, наследили професията, или по-точно призванието на родителите си. Такива наследници често биват питани дали не се чувстват ограничени в свободния си избор и дали не са били ощетени след като жизненият им път е бил до голяма степен предопределен. Но Вашият случай не е съвсем типичен. Да бъдеш дъщеря на Петър Мутафчиев и да избереш да се занимаваш с история непосредствено след 1944 г. изглежда твърде дръзко начинание.Очевидно не сте се възползвали от “свободата на избора”, несъмнено предоставена Ви от новия режим.

В.М.:Макар редовно да отдават професията ми на онаследяване, грешат. Първо: загубих баща си на прогимназиална възраст, та е нямало как той да се отрази на избора ми. Всъщност моите предпочитания бяха от архитектура през биология или физика, но не и до история. Към последната се зачислих заради османския, единствения преподаван тогава в СУ източен език. А най-вече, загдето само история можех да уча задочно, нямаше кой да ме издържа на редовно учение. Явно недостатъчно ориентирана що трябва да очаквам от тази дързост, както се изразихте, стъжни ми се от първия семестър. Нашата хуманитаристика си патеше особено чувствително от идеологическия диктат над науките. До късно не престанах да съжалявам за своя избор, който избор не беше. Едва с избухването на демокрацията внезапно взех да благодаря на професията си; тя беше ме научила на душеполезни истини, като: нищо не е трайно не само в човешкия свят, но и в природния, всичко отминава и бива скоро забравяно, защо тогаз да го взимаме навътре? Не вярвай на видимостта! Следвай собственото си виждане за обществото и процесите в него!

СВ.М.: Говорите за себе си като за историк социал-икономист. Не ще се опитвам да тълкувам това определение - най-добре го изясняват собствените Ви трудове. Не може обаче да не сте налагали своя аршин и върху оня социално-икономически строй, чието зараждане развитие и пълен крах наблюдавахте отвътре. Иронизирайки, а може би и “творчески прилагайки” марксистките категории, Вие говорите за “социалистически феодализъм” и прокарвате аналогии между османската система и социалистическия социално-икономически модел. Бихте ли добавили още нещо в тази връзка?

В.М.: “Творчески прилагайки” - прав сте. Помня, че принципният ми упрек срещу колегите-партийци беше, че не разсъждават като диалектици и материалисти, кълнейки се в тази философска система, ами като чистейши волунтаристи. Което означава: “Вярно е това, което ни понася. Него и ще наложим на другите! Нищо, че им се не харесва.” Примитивна не философия, направо инстинкт, тя е била водеща хилядолетия преди да бъдат обявявани все “нови” и “Нови” времена - няма по-старо от нея.

Ето до какво обаче би ни довел професионалният прочит на две системи, всяка от които ще му се опълчи въоръжено, тръгнем ли да ги сравняваме. Ако все пак тръгнем, ще изведем най-общата им прилика: османска или комунистическа, по законодателство те са демократични, егалитарни, централистични. Сиреч, бойко се втурват да премоделират социума, за да го уравнят, макар той по природен закон да се състои от нееднакви във всяко отношение индивиди. Такъв генерален ремонт на обществото е изключен без силови методи, затуй те са приложени в цялата им гама. Претенцията за социално и имуществено изравняване почива върху законови норми, които раята или правонямащите избикалят с неголеми затруднения, нали самата природа ги е диференцирала на хитри и балами. Както следва, реалната практика бива неизмеримо по-съществена от идеологическата фикция. Така, въпреки свирепите норми всеки селянин да владее по един “чифт” (обработвана от два вола земя), независимо от религията му, след всевъзможни операции селската маса под турско се разслоява неизбежно; създава се едро земевладение, обезземляване и прочее производни от това реалности. Докато институцията на “богоугодните фондации” (вакъфът) заема все по-обширна площ от имперската територия, откъсвайки я от контрола на централизма, по-точно на хазната. Предпочитанието у спахиите пък да получават поземлената си рента в пари вместо в натура - както е било при всички феодализми (десятъка, де) - обуславя още от ХV в. широк свободен пазар. Този свободен пазар при османците или уж забраненият при социализма минира държавния монопол и в крайна сметка опразва от съдържание централизма. Тъй властта си призна по време на перестройката или на “развития социализъм” у нас: без “сенчестата икономика” в СССР и без заветните пет декара “за лично ползване” в България едва ли бихме оживели. Не тук е място за повече паралели и изводи. Отколе имам мерака да изпонапиша именно сравнително изследване по ред показатели, което би доказало типологията на “източния начин на производство” (разбирай развитие) - теория напълно запретена из половин Европа през втората половина на ХХ в. Нали според Учението трябваше да бъде идентичен социално-икономическият модел в хептен всички общества. За мене обаче свободата на словото фатално закъсня. Проектираният труд изисква десетилетие, с каквото не разполагам. Ще ми се да вярвам, че той ще си намери майстора, провокиран от очебийните сходства между две наглед несравними обществени системи. Това е животът, дето казват французите. На френски естествено, но се боя, че в набор латиницата винаги съдържа грешки.