FAIL (the browser should render some flash content, not this).
Bulgarian (Български)English (United Kingdom)

The Spiritual And The Secular In The Pol

The paper aims at throwing light upon the genesis of the concept of power within ...

повече

Интервю с Вера Мутафчиева

Светослав Малинов: В края на 2002 г. Нов Български Университет бе домакин на необичайно празненство. ...

повече

Свободният университет или цената на пра

1. Проблемът: одържавяването на частното Настоящият анализ е базиран върху историята на Свободният университет – пър...

повече
-
+
4
Кой е онлайн
В момента има 32 посетителя в сайта

Демократичният път

Когато за пръв път прочетох съчинението на  Томас Кародърс, се съгласих с всичко или с почти всичко, което е написал. Но впоследствие един въпрос започна да ме безпокои: каква в действителност е целта на неговата критика? Или казано по друг начин: дали цялостният резултат от изложените от Кародърс доводи – които той е имал право да изрази – е равен на доказаната нужда от “промяна на парадигмата”?

Кародърс предлага красноречиво изложение на разочарованието, което изпитват наблюдателите на държави, които някога са били устойчиво авторитарни или дори тоталитарни, а сега вече не са, без все още да са станали напълно демократични. Тази тенденция към това, което Кародърс нарича “сивата зона” на двойнствеността, е изместила оптимизма на “третата вълна”, докато демокрацията сякаш все по-успешно се разпространява от регион в регион по света. Очевидно е необходимо да се преосмислят основните тези, които ние формулирахме по отношение на демократизацията през последното десетилетие и усилията, насочени към тази цел, привлякоха коментари и предизвикаха дискусии. Преди няколко години Фарийд Закариа привлече голямо внимание с тезата си, че демокрацията може да не е толкова чудесна идея за някои държави, и с предложението си вместо това усилията да бъдат насочени в помощ на предполагаемо по-осъществимия “либерален конституционализъм”.[1] Този основен извод се стори на някои прекалено краен, за да го приемат, дори и да осъзнаваха точността на критиката на Закариа, отправена срещу изключително опростените начини, по които твърде много западни анализатори и радетели за демокрация, разбираха процеса на демократизация.

Кародърс се стреми към цели, много близки до тези на Закариа, но достига до доста по-скромни изводи. При събирането на своя набор от информация, Кародърс е склонен по-скоро да цитира доклади на Американската агенция за международно развитие, отколкото трудовете на теоретици и учени. Неговите главни практически препоръки се свеждат до: 1) да не се съсредоточава подпомагането на демокрацията в държави, които вече успешно са извършили своите демократични преходи; 2) да не се очаква повече, че процесите в повечето държави, обозначавани сега като “преходни”, отговарят на този етикет, защото техните позиции в “сивата зона” най-вероятно няма да се променят скоро, ако изобщо се променят. Те биха могли да развият по-голяма демокрация, но може и да не сторят това. Накрая, нито едното, нито другото би трябвало да ни изненадва.

Ако с провъзгласяването на “края на парадигмата на прехода”, Томас Кародърс има в предвид, че “преходът към демокрация” е станал ровече или по-малко неизменно състояние за много държави, тогава аз съм съгласен с него. Но подобно наблюдение е само началото. След като приемем това, което Кародърс казва, се появяват множество теоретични и практически спорове. В случай, че “преход” вече не е подходяща метафора за това, което преживяват тези държави, как тогава би трябвало да възприемаме тяхното състояние? И какво изобщо трябва да променим, щом сме спрели да ги наричаме по един начин и искаме да ги наречем по друг?

Кародърс анализира определени основни положения, които приписва на “парадигмата на прехода”, но не споменава други и дори по-общи положения, на които ние отново трябва да обърнем внимание. Главното твърдение, което лежеше в основата на оптимизма на “третата вълна”, беше схващането, че днес демокрацията е единствения “нормален” политически режим – единствената игра в глобалното село, ако щете. В края на краищата, демокрацията е единственият политически режим, който е напълно съвместим с модерността. Някой може и да отхвърли демокрацията, но това предполага и един вид отхвърляне на самата модерност. Най-очевидният пример за това е мюсюлманския свят, чийто основен проблем, както изглежда, е намирането на противодействие на модерността, и който имаше най-малък успех при възприемането на демокрацията. За известно време определени източноазиатски режими се опитаха да противостоят на основните положения на демокрацията с полу-казионни учения за уникалните “азиатски ценности” като идеологическа основа за успешна модернизация, но демократичният прогрес в Тайван и Южна Корея, намали силата на този аргумент. По настоящем доктрината за “азиатските ценности” сякаш не е съвсем на мода.

Това е контекста, в който се озовават държавите от “сивата зона” и съгласно който трябва да се разбира тяхната ситуация. Режимите от “сивата зона”, които Кародърс има в предвид, нито  се противопоставят открито на демократичния модел като единственият и най-подходящ за модерните условия, нито се опитват да предложат алтернативни основи за политическа легитимност. Това, което по-скоро правят, е едно от следните три неща: 1) опитват се, повече или по-малко искрено, да приемат този модел, но се провалят; 2) преструват се, че се опитват; или 3) ангажират се с нещо, което е смесица от добронамерени провали и движение по инерция.