FAIL (the browser should render some flash content, not this).
Bulgarian (Български)English (United Kingdom)

The Legislation - Caught Between Law And

This article aims at revealing the social nature of a historically produced fact: the emergence ...

повече

Исторически преглед на германската христ

Сред християнските партии в германската империя най-важна е основаната през 1870–1871 г. Партия на центъра. ...

повече

Християндемокрация и правова държава

Християндемократическата концепция за държавата, както и цялото богатство на християндемократическата традиция, се опират на християнския ...

повече
-
+
4
Кой е онлайн
В момента има 15 посетителя в сайта

Демократичният път

Когато за пръв път прочетох съчинението на  Томас Кародърс, се съгласих с всичко или с почти всичко, което е написал. Но впоследствие един въпрос започна да ме безпокои: каква в действителност е целта на неговата критика? Или казано по друг начин: дали цялостният резултат от изложените от Кародърс доводи – които той е имал право да изрази – е равен на доказаната нужда от “промяна на парадигмата”?

Кародърс предлага красноречиво изложение на разочарованието, което изпитват наблюдателите на държави, които някога са били устойчиво авторитарни или дори тоталитарни, а сега вече не са, без все още да са станали напълно демократични. Тази тенденция към това, което Кародърс нарича “сивата зона” на двойнствеността, е изместила оптимизма на “третата вълна”, докато демокрацията сякаш все по-успешно се разпространява от регион в регион по света. Очевидно е необходимо да се преосмислят основните тези, които ние формулирахме по отношение на демократизацията през последното десетилетие и усилията, насочени към тази цел, привлякоха коментари и предизвикаха дискусии. Преди няколко години Фарийд Закариа привлече голямо внимание с тезата си, че демокрацията може да не е толкова чудесна идея за някои държави, и с предложението си вместо това усилията да бъдат насочени в помощ на предполагаемо по-осъществимия “либерален конституционализъм”.[1] Този основен извод се стори на някои прекалено краен, за да го приемат, дори и да осъзнаваха точността на критиката на Закариа, отправена срещу изключително опростените начини, по които твърде много западни анализатори и радетели за демокрация, разбираха процеса на демократизация.

Кародърс се стреми към цели, много близки до тези на Закариа, но достига до доста по-скромни изводи. При събирането на своя набор от информация, Кародърс е склонен по-скоро да цитира доклади на Американската агенция за международно развитие, отколкото трудовете на теоретици и учени. Неговите главни практически препоръки се свеждат до: 1) да не се съсредоточава подпомагането на демокрацията в държави, които вече успешно са извършили своите демократични преходи; 2) да не се очаква повече, че процесите в повечето държави, обозначавани сега като “преходни”, отговарят на този етикет, защото техните позиции в “сивата зона” най-вероятно няма да се променят скоро, ако изобщо се променят. Те биха могли да развият по-голяма демокрация, но може и да не сторят това. Накрая, нито едното, нито другото би трябвало да ни изненадва.

Ако с провъзгласяването на “края на парадигмата на прехода”, Томас Кародърс има в предвид, че “преходът към демокрация” е станал ровече или по-малко неизменно състояние за много държави, тогава аз съм съгласен с него. Но подобно наблюдение е само началото. След като приемем това, което Кародърс казва, се появяват множество теоретични и практически спорове. В случай, че “преход” вече не е подходяща метафора за това, което преживяват тези държави, как тогава би трябвало да възприемаме тяхното състояние? И какво изобщо трябва да променим, щом сме спрели да ги наричаме по един начин и искаме да ги наречем по друг?

Кародърс анализира определени основни положения, които приписва на “парадигмата на прехода”, но не споменава други и дори по-общи положения, на които ние отново трябва да обърнем внимание. Главното твърдение, което лежеше в основата на оптимизма на “третата вълна”, беше схващането, че днес демокрацията е единствения “нормален” политически режим – единствената игра в глобалното село, ако щете. В края на краищата, демокрацията е единственият политически режим, който е напълно съвместим с модерността. Някой може и да отхвърли демокрацията, но това предполага и един вид отхвърляне на самата модерност. Най-очевидният пример за това е мюсюлманския свят, чийто основен проблем, както изглежда, е намирането на противодействие на модерността, и който имаше най-малък успех при възприемането на демокрацията. За известно време определени източноазиатски режими се опитаха да противостоят на основните положения на демокрацията с полу-казионни учения за уникалните “азиатски ценности” като идеологическа основа за успешна модернизация, но демократичният прогрес в Тайван и Южна Корея, намали силата на този аргумент. По настоящем доктрината за “азиатските ценности” сякаш не е съвсем на мода.

Това е контекста, в който се озовават държавите от “сивата зона” и съгласно който трябва да се разбира тяхната ситуация. Режимите от “сивата зона”, които Кародърс има в предвид, нито  се противопоставят открито на демократичния модел като единственият и най-подходящ за модерните условия, нито се опитват да предложат алтернативни основи за политическа легитимност. Това, което по-скоро правят, е едно от следните три неща: 1) опитват се, повече или по-малко искрено, да приемат този модел, но се провалят; 2) преструват се, че се опитват; или 3) ангажират се с нещо, което е смесица от добронамерени провали и движение по инерция.