FAIL (the browser should render some flash content, not this).
Bulgarian (Български)English (United Kingdom)

Липса на решителност

“Има ли връзка между бъбривите интелектуалци и прагматичните терористи?”, това е въпросът на който статията ...

повече

The Legislation - Caught Between Law And

This article aims at revealing the social nature of a historically produced fact: the emergence ...

повече

Исторически преглед на германската христ

Сред християнските партии в германската империя най-важна е основаната през 1870–1871 г. Партия на центъра. ...

повече
-
+
4
Кой е онлайн
В момента има 17 посетителя в сайта

Коментар върху “партията на модерността”

Рядко се случва кратък текст, като този на Дейвид Кели, да дава възможност за толкова разностранни и съществени интерпретации на причините, пораждащи бързата и турбулентна социална промяна както на съвременна Америка, така и на глобалния свят като цяло.

Обърнете се към който и да е марксист или lаissez-faire либерал, и той ще ви обясни, че материалните сили на производството и търговията движат света – включително и нашия глобален свят. Когато го помолите да интерпретира явление като Ал Каида и 11 септември, марксистът веднага ще обясни възмутено, че световната бедност воюва срещу арогантното и имперско световно богатство – без да обърне внимание на забележката, че на практика всички ислямски камикадзе-шахиди, са от заможни семейства на средната класа, по правило с добро, най-често западно образование. Либералът ще изрази съжаление, че фанатикът-мюсюлманин не желае, или не може да се възползва от всеобщността на благото “свободен пазар”, което тъкмо сега глобализацията предоставя едва ли не на всекиго по света. Ако това се окаже недостатъчно, то либералът ще изпадне в свещен консервативен гняв, за да ни обясни, че на практика отново се води вечната война между Доброто и Злото.

Статията на Дейвид Кели е преди всичко едно интелигентно и деликатно напомняне, че преди да произвеждат, разпределят и потребяват, човешките същества мислят, чувстват и оценяват света през призмата на своя собствен модел на съзнанието, т.е. през призмата на своята културна определеност. От особено значение е тази гледна точка да бъде грижливо популяризирана сред българската интелектуална общност, която десетилетия наред бе карана да повтаря, че “битието определя съзнанието”, при все че основната мисия на интелектуалеца във всяко общество е да проповядва значимостта на идеите като първообраз на материалните неща.

Преходът на нашия свят – и на Америка в частност – към едно ново състояние, към една нова определеност е бурен и конфликтен, защото подобно на всяка дълбока вълна на промяна, той се причинява от кризата и дезинтеграцията на господстващия културен консенсус – рационалния консенсус, заменен от борба на алтернативни визии за света, обособени като конкуриращи се култури. Кели е консервативен човек в смисъла на факта, че интерпретира промяната от ценностните позиции на модерната култура, която – и по неговите собствени думи – е атакувана от алтернативите на предмодерния традиционализъм – консерватизъм, и на постмодернизма. Кели редуцира рационалния консенсус на модерното общество до господстващата през модерната епоха визия за света – либерализма. Ценностната интерпретация на модерната култура в неговата статия е по същество сведена до ценностите на либерализма – индивидуализъм, секуларизъм, свободен разум и антропоцентричен хуманизъм. Това позволява на Кели да открие източниците на постмодерната алтернативна култура  в идейното наследство на Ж. Ж. Русо и К. Маркс. Въпреки някои външни прилики обаче – колективизъм, “завръщане към природата”, егалитаризъм и нетърпимост към “буржоазния морал”, политически радикализъм, – Русо и особено Маркс нямат практически нищо общо с основанията на постмодернизма.

Русо и Маркс са автори на утопични системи, идеологически конфронтирани с мирогледа на либерализма (свободен пазар, либерална демокрация и ценностен агностицизъм), но културно неразделни части от модерния, от рационалния консенсус. Неслучайно те остават в историята на идеите като автори на  “рационални утопии” (при Русо – ретроутопия), поставяйки знаци за пределността, до която може да достигне рационализмът като ядро на модерната култура. Постмодернизмът – както светският (Фуко, Дерида), така и “Новата епоха на Водолея” – излиза каегорично от тази пределност чрез проблематизиране на рационалния консенсус и релативизиране на принципните му основания.

За разлика от рационалистичния утопизъм, постмодернизмът не е само мисловно направление, а културна вълна, алтернативна на културата на модернизма. Сигурно е възможно дълго да се спори кои са предтечите є и с какво са допринесли за нея, но едно е сигурно – нейните основания са в културната революция на 60-те години, когато за първи път бяха сериозно и системно атакувани не просто “капитализмът” или “експлоатацията”, или “класовото неравенство”, а цялостният мироглед на рационалния консенсус. Тази атака радикално надхвърля философското жонглиране на “деконструкция” и “реконструкция” на света, сведен до езикова реалност. Увлечението по екзотични – всъщност паралелно съществуващи, но доскоро безинтересни за Запада – главно източни религиозни учения, масовата употреба на халюциногени сред “бейби бумърите”[1], развитието на школи и психологически техники за “разширяване на съзнанието” – всичко това е подчинено на една основна цел: преодоляване ограниченията на разума и постигане на “просветление” като съвкупност от алтернативни форми на “разширено”, “космическо” съзнание.

Ако на някого всичко това му звучи твърде екзотично, за да е за вярване – нека добавим, че именно тази революция на оспорване и отхвърляне на рационалната картина на света доведе до всекидневни и широкоразпространени  в западния свят явления и практики, като: рок музика, поп култура, йога и източни бойни изкуства, релаксация – медитация, холистична медицина, здравословно хранене (включващо масово вегетарианство), както и масова нова чувствителност към стари проблеми като качество на околната среда (екология), феминизъм, сексуална свобода – включително хомосексуална, и т.н. Тази нова културна вълна, която наричаме “постмодернизъм” поради безпомощност да я определим на базата на собствената є сложна идентичност, донесе и радикално ново отношение към културата, въвеждайки ортодоксията на културния релативизъм и егалитаризъм.